За една нова дума - ДОБРОПАМЕТНОСТ

Неотдавна измислих нова дума - при това чудесен синоним на благодарността - ДОБРОПАМЕТНОСТ.

От личния си опит разбрах, че когато си недоволен, всъщност си неблагодарен - тоест злопаметен... Помниш и даваш преимущество на лошите спомени и опит, изтъкваш ги в себе си като най-значими и това, рано или късно, води до трайна депресия. Петър Дънов също казва на едно място, че трябва да преодоляваме собственото си недоволство и това на другите хора, защото цялото човечество е тръгнало отдавна по този път, "заразено" е с недоволство... (цитирам по памет). Поводи, уви, много.... Стига да ги търсим.

Всъщност благодарността е противоотровата. Когато си благодарен, просто няма как да си депресиран и недоволен в същото време. И "ключето" е именно в това, което избираш да (си с)помниш в този момент - а именно Доброто, което ти е дадено и което си имал и имаш в живота си. Това именно нарекох неотдавна ДОБРОПАМЕТНОСТ. И реших да споделя тази красива нова дума и с вас.

С нея имам предвид не само паметта за изцяло положителни неща, но и за такива, чието значение сме "разчели" като нещо Добро, независимо, че може да са били болезнени за нас в момента на преживяването им. Пример за това е раждането на едно бебе... Животът е пълен с такива примери!
 

Наистина повечето думи имат своите антиподи:
доброжелател - зложелател
добронамерен - злонамерен
доброкачествен - злокачествен
... и така нататък.
Но срещу злопаметен - ? ... нищо не стои.
А не бива така, трябва равновесие... Истината е в него, струва ми се.

...И в този ред на мисли току-що ми хрумна, че няма антипод и на "добродушен"... Значи Душата не може да е зла! Не може да сме "злодушни", тоест зли по душа... Много интересни, а и верни, изводи може да си направи човек с малко размисъл над думите... 

Нека бъдем добропаметни!

 

За живите - като за мъртвите - или добро, или нищо

Всеки е чувал тази мисъл-препоръка: „За мъртвите или добро, или нищо.”

Всъщност така трябва да постъпваме и спрямо мъртвите, и спрямо живите! Защото човек няма как да израства духовно и житейски, и да напредва успешно по пътя си, докато говори или пише негативни неща за други хора. Да, напълно човешко е да изпитваме понякога, към някого, негативна емоция, или да ни минава недобра мисъл за него или нея през ума. Има хора, които ни обиждат, или дори вредят с нещо, или пък просто са твърде различни от нас и не са „по наш вкус”, най-просто казано. Всеки ще разбере какво имам предвид. Защото сме хора, и като такива имаме личен вкус – личности сме... Или поне сме призвани да бъдем такива. Дори Бог за някои вярващи е Личност. Какво остава за нас, които имаме минало, спомени, рани, привързаности и предпочитания...

Но можем да не споделяме негативната мисъл или емоция, която е предизвикал някой в нас, по някакъв си повод. Това го можем, със сигурност! Трябва само малко самодисциплина и воля в тази посока. А въздържанието от злословене върши чудеса в човешкия живот! Бъдете уверени в това. 

Както едно семенце, което израства и става голямо дърво, много трудно изкоренимо, когато го поливаме и отглеждаме, така негативните мисли и емоции растат, когато говорим или пишем за тях, когато им даваме израз пред други хора. И стават трудно изкореними. И са в нашата градина, не в друга. И дават отровни плодове. И в това бъдете сигурни. 

Най-малкото, с което можем да навредим някому, говорейки неприятни неща по негов (или неин) адрес пред другите, е в това, че можем да настроим и тях против този човек. А това е ненужно. Нека всеки преценява другите хора сам за себе си. Нека даваме тази свобода на хората. 

Нека, ако говорим нещо за някого, то да е добро. Добрите думи никога не са „в повече”. Добрите думи, които казваме или изписваме, са безценни и се помнят дълго. Поне толкова дълго, колкото лошите думи, а понякога и повече време... Цяла вечност дори! Защото „душите не наследяват зло”. Но добро могат да наследяват. Иначе нямаше да бъде възможна еволюцията на душата. Но във всеки случай – градината, за която се грижим и която представлява съзнанието, сърцето, живота ни – в нея растат красиви цветя и дървета, когато казваме добри думи. И „раждат” добри плодове.

Вие в каква градина искате да живеете?

(Реторичен въпрос.) 

снимка - интернет

Доброто винаги е велико

Знаете ли... Чувала съм да казват, че добрите думи били "приспивни песни". А аз пазя като скъпоценност всяка добра дума, когато някога някой ми е казвал, за да имам сили, когато са ми нужни. И се старая да казвам само добри думи на хората, защото така смятам, че е добре да постъпвам. Приспивни песни... Та аз съм Майка. Защо не, в такъв случай? Ако изпитвам обич към хората, нима нямам право да им говоря успокояващо, лечебно.. Нима песента е нещо лошо, както и да заспиш, спокоен... Мъчно ми става от такива коментари и ги помня, и затова споделям. Сякаш обидите са по-добри, и само те могат да "събуждат", шамаросвайки... Всеки си избира сам към какво да се придържа в този живот. Аз съм избрала и съм щастлива с избора си.

Не съм съгласна и с мнението, че е велико, ако правейки добро някому, даваш само от нужното ти, а не от излишъка си (което не било никакво добро всъщност, а "четкане на егото", например)... Според мен обаче ВСЯКО ДОБРО Е ВЕЛИКО. Няма значение дали си дал от собствената си "порция" или си споделил с някого, или дарил на някого, това, което ти е в повече. Та нима не е велико да мислиш за нуждаещите се, дори когато си добре и не ти липсва нищо? Защото има и хора, които не се сещат да дарят/споделят, дори да имат много повече, отколкото им е нужно в действителност. Щедростта не се определя от размера на дарението, а от сърдечността, с която го правиш. От чувството в сърцето и мисълта в съзнанието... Само от това.

И пак ще кажа - обичам и се нуждая от ДОБРИТЕ ДУМИ.
И пак:
Няма малко и голямо Добро. 

Всяко Добро е Велико.

Да позлатиш

Да позлатиш...
...сълзите си,
и пътя си,
живота си,
сърцето си
да позлатиш...
И не в прах,
а в светлина
да се превърнеш
един ден...
У дома да се завърнеш.
Позлатен.

снимка - интернет

ВЯРА, НАДЕЖДА, ЛЮБОВ

Вървим към Вечността. През Времето вървим...

Ясен е погледът на чистото сърце.

Раните ще се затворят някой ден - завинаги.

А от спомена за тях ще се роди Мъдростта.

Научим ли се да обичаме и далечните, и чуждите -

Ангелския език ще започнем да сричаме.

Дарени сме с Живот - да дишаме!

Есенцията на Любовта е грижата за Другия.

Жадуваното от Сърце - нека стане Истина!

Добро да види този Свят човешки...

А прошката да излекува всички...

Любов родила е Света и всичко в него.

Юнашки трябва да приемаме Съдбата си.

Борба е само част от Пътя.

Обратно към Мира и Любовта се връщаме...

Вечността ни очаква. Да се завърнем. Вратата е отворена...

Кристина 

 снимка - интернет